Ако философията задава въпроса „каква е истината?“, има нещо преди философията, което представлява нейно условие: способността да оспорваш това, което се представя като истина, да го отричаш, да му се противопоставяш; готовността да стоиш срещу авторитета, тоест духовната и политическата власт, и да имаш смелостта да я критикуваш ― „критичната етика“ или критичната позиция.

Фуко посвети последните години от живота си на изучаването на историята на критичната етика в западната култура и, по-конкретно, на една доста пренебрегвана концепция от древногръцката мисъл: концепцията за парресията. В лекциите, които се превеждат тук, които той изнесе в университета на Бъркли през есента на 1983 г., Фуко разглежда произхода, формите и развитието на парресията от 5-ти век пр.н.е. до късната античност.

В Ион на Еврипид първоначално наблюдаваме оспорването на боговете като източник на истината; мястото на истината вече не е оракула, а самият град. В Орест на Еврипид отново виждаме парресията като право в рамките на демократичния град и проблемите, които тя създава в контекста на публичната конкуренция за истината. С Сократ и Платон проблемът на истината се пренася от публичното пространство в душата: Как се съчетава животът, който живееш, с истината, за която казваш, че се застъпваш? При Киниците парресията приема формата на публично оспорване на общите ценности, докато при Стоиците критиката е насочена към самия себе си и се проявява като постоянна самооценка на индивида в борбата му за вътрешна, тоест истинска, свобода.