Процесът на разказване се основава, както е показал Жерар Жене, на фундаменталното разграничение между `времето на историята`, т.е. физическата последователност на събитията, и `времето на разказа`, което се възприема като `последователност от езикови знаци, които представят тези събития`.

Ключовото за разбирането на разказа като процес е разкодирането на понятието за `говор` (дискурс). Под `говор` не се разбира просто формулировката на речта, а също така и `тело от знания` и допълнително `система от комуникационни стратегии`, с които носителите на тази реч упражняват власт. На тази основа обаче, `говорът` губи своята `обективност`, т.е. губи възможността да опише реалността без посредници, тъй като се формулира `субективно` - термин, който тук трябва да се възприема в буквалния му смисъл - като реч на социалните субекти, които го изразяват.

Историграфията като научна дейност не може да бъде изключена от процеса на разказване. И това не се отнася само за писането като репрезентативен процес на миналото; то се отнася преди всичко до съставянето на източниците като `говори`: Независимо дали става дума за печатен архивен материал на дипломатически или други държавни служби, или за материал, произхождащ от други официални социални структури (напр. политически партии, вестници и др.), или дори за устен материал, или накрая, за материалното изграждане на самото социално пространство (напр. паметниците).

Този материал се събира като разказ чрез `говорите`, които формулират социалните субекти. Историграфският разказ, следователно, е обвързан с редица посредничества, които произхождат от едната страна от самото `емпирично му съдържание`, а от друга страна - от гледната точка на историка. Тази проблематика относно функционирането на `говорa` на всички нива на историграфския разказ се опитват да специфицират и обработят есетата в този том, по повод `говорите`, които бяха формулирани - и продължават да се формулират - относно ключовото десетилетие на 1940-те години.