В подобие на дневникови записи, Ставрит Ливатински пише за живота си. За "подготовката", как едно дете, което израства в Ексархиа през 60-те и 70-те години, се ориентира към изкуството.

За "ученичеството", годините на учеба в Москва при учители-наследници на Станиславски, които оставят следа в историята на съвременния театър. За завръщането си в Гърция и "акта" – упоритото, понякога и болезнено усилие всяко представление да бъде кулминация на един колективен процес – за хората, които са го определили.

„Три времена“, които, едновременно, говорят за еволюцията на всеки артист и неизменната работа с тщеславието. Говорейки за конкретни представления, които вече са оставили следа в новогръцката театрална история, Ливатински представя същността на своя опит, обхващайки широк спектър от въпроси - от взаимоотношението между режисьор и актьор и търсенето на "темата", до прослушвания, импровизация, сценография и театрално осветление, от етика в театъра до изискванията на публиката и от експерименталната сцена през 2005 до визията за Националния театър и неговото училище.

„Как се запазва паметта? Как избира какво да задържи и какво да изхвърли? Ключови въпроси за мен, но остават без отговор. С тези бележки исках да почета моментите, които ми бяха подарени досега, както и тези, които ми ги подариха, които ме обичаха, които ме водеха или ме наказваха – обикновено с добра цел – както и тези, които ми съчувстваха, повярваха в мен и ме съпровождаха…

Примери за подражание няма, каквото и да казват. Всеки от нас е и своята пътека. Но ако съществуваше нещо в цялото това, което би могло да вдъхнови един млад артист да хване нишка, без да се страхува, и с каквато и да е цена да се осмели да направи собствените си грешки, това би било за мен благоприятен и спасителен изход…