Това беше времето, когато първите партизански групи започнаха да се формират в планините на Понт, особено в Западен Понт. Много е писано от различни историци и автори за причините, поради които тези партизански групи са се формирали, така че няма нужда да ги повтаряме. Това, което отбелязваме, е, че по това време официалната гръцка държава не можеше или не искаше да помогне, по свои собствени причини, на гръцките партизани в Понт. От своя страна, турското правителство, отговорно за своите граждани, не допринесе за гладкото и безпрепятствено съжителство сред гражданите от различни етноси в турската държава. Елинизмът на Понт непрекъснато кървеше, в агония. И тогава, на ръба на бездната, се случи чудото. От дълбините на мъченическия понтийски народ, чиито запаси от търпение бяха изчерпани, първата искра на съпротивата изникна и стопли надеждата. Понтийският елинизъм се събуди, беше поставен в готовност и с оръжие в ръка се бореше да защити живота си и живота на децата си. В тези години училището и църквата станаха синонимни понятия. Свещеникът и учителят бяха силните опори на страдащия понтийски народ, докато не започнаха унищожителните преследвания срещу тях. И тогава избухна дивата и безмилостна въоръжена борба. Земята кървеше ежедневно, насилието цареше от край до край, Понт беше в агония. В този критичен момент жените на Понт показаха пълния величие на своя принос и направиха духа си бастион на патриотизма и вълнолом срещу плановете на турците. Обикновени жени от народа на всички възрасти, дори прегърбени старици, стояха с кураж и запалваха сърцата на младите мъже с факела на собствената си душа. Те станаха утешителни Мадони в неравната борба и изпитания и жертвени жертви. Те с ентусиазъм запалиха сърцата на воините и ги снабдяваха с хляб и куршуми. Те се бориха редом с тях, превързвайки раните им и, като вестители, носеха различна полезна информация за движенията на партизаните. Така те също се изявиха като пионери на победата, давайки всичко за страдащия понтийски народ и родината, без да искат нищо. Така скромно и тихо, почти напълно забравени, те преминаха в периферията на официалната история. Където и да се обърнеш на понтийската земя, ще различиш съсиреци от кръв и жертви на нейните жени. Днес, когато дишаме свобода, когато живеем в дни на мир, нека мислите ни благоговейно се върнат към тези скромни, които бяха еднакво велики сред времената, които преминаха, еднакво безстрашни в бедствията, които ги поразиха, и така днес отдаваме почит и благодарност към скромността на тези жени от понтийската борба. [...] [Откъс от въвеждащия текст на изданието]