"Принцът" от Николо Макиавели бележи най-големия повратен момент в историята на политическата философия, в смисъл, че е вписан и нормализиран като locus classicus на модерността. Политическата мисъл се откъсва от своите конвенционални корени, за да установи централизирана държава, която бързо се движи към секуларизация; абсолютното е релативизирано, отслабено в рамките на многообразните и разнообразни сили на човешкия материал; Бог е призован; функцията на мисълта е свързана с метод, който се сближава с компонентите на съществуващата реалност. Въпреки това, никога не е имало консенсус относно макиавелистката философия като цяло. Кой друг мислител е представил толкова много аспекти на учените на своите идеи, толкова много, различни и хетерогенни, маски? Сатанинският демон, ангелът на тъмнината, изкоренителят на класическо-ренесансовия хуманизъм, постепенно се трансформира, през вековете, в защитник на абсолютния статизъм, пламенния патриотизъм, умерения демократизъм, организационната предпазливост. Кой друг мислител — и той дори не е признат философ — е накарал своите читатели да не се съгласят или да се съгласят с неговите цели толкова дълбоко, толкова интимно и толкова широко?