Какво е онова, което не се понася – освен всичко? Как хостът ражда чуждото? Позволено ли е нашите градини да гледат навън? Защо момичетата бързат?

Това са само някои от въпросите, които поставя поетичната колекция на Ставрула Пападаки с заглавие "И какво ще каже светът?", захващайки нишката на думите и опитвайки се чрез тях да даде решение на следния проблем: Защо, когато пораснем, учим да даваме тежест на "какво ще каже светът" и се отдалечаваме от нашите малки светове, предавайки всичко, което съществува или би могло да съществува в тях?

Кой е този свят, който винаги говори, какво наистина казва и кога ще престанем да го слушаме повече от собствения си глас? Стиховете от колекцията представляват упражнение на човека, който се опитва да отстоява свободата си, докосвайки пътя от и към вътрешността, и вербално отразявайки всички безпокойства на женската същност, която се бори да се реализира отвъд зададени роли и норми.

Една опит за улавяне на идеалната ситуация, при която си позволяваме да живеем в света си, запазвайки поглед към света на другите и регистрирайки в същото време тази лична и полова еманципация.

„Има дни, които са по-тихи от другите, когато не звънят телефони, камбаните и вените ни за живот. В тези дни внимавам, броя отново и отново всичко, върху което стъпвам, дишам, задържам и на страха си казвам, ако дойде, по този начин ще бъде разходката ми към смъртта – едно дебело спокойствие, за да легнат птици, а аз вече безгрижна”