Ретвенко се наведе над бара и потопи носа си в мръсната си чаша с шот. Уискито не беше успяло да го стопли. Нищо не можеше да те стопли в този забравен от светците град. И не можеше да избяга от миризмата, онази отвратителна смес от застояла вода, миди и мокър камък, която сякаш се беше впила в порите му, карайки го да се чувства така, сякаш кисне в същността на града като най-лошата чаша чай в света. Чувството беше най-силно в Бъчвата, а още повече в една мизерна дупка като тази – малка таверна, скрита на приземния етаж на една от най-мръсните сгради в гетото, с таван, изкривен от времето и лошото строителство, с греди, почернели от саждите на камина, която отдавна не работеше, тъй като коминът беше запушен. Подът беше покрит с трици, за да попиват разлятата бира, повръщаното и всичко друго, което собствениците на бара не можеха да контролират.