Представи си, че живееш в едно микроскопично село в първоначалната му форма – преди някой да е измислил централните банки, облигациите на застраховани заеми или Apple Pay. Може би имаш малко поле, където отглеждаш моркови, които продаваш на съседа си в замяна на две монети. След това взимаш една от монетите и я даваш на друг съсед в замяна на подстригване. В този сценарий монетите – „парите“ – имат едновременно три полезни функции: 1. Те се приемат общо като форма на плащане – известна в езика на икономиката като средство за размяна. Тъй като купувачът на моркови, бръснарят и ти се съгласявате да приемате монети като плащане, е по-лесно да правите сделки помежду си. Ако нямаше монети (или друг предмет, който да функционира като пари), които да „прекъсват“ всяка сделка, която искаш да направиш, щеше да се наложи да прибегнеш до размяна на стоки: щеше да можеш да се подстрижеш само ако намериш някой, който знае как да борави с ножицата и има желание да яде морковена супа за обяд.

2. Това е начин да знаеш колко струва нещо – което обикновено се нарича счетоводна единица. Като посочваш „цената“ на всяко нещо във връзка с монетите, можеш лесно да сравняваш всякакви продукти и услуги помежду им. Без това би трябвало да имаш отделен обменен курс за всяка възможна комбинация: „моркови за подстригвания“, „подстригвания за пилета“ и така нататък. 3. Това е средство за съхранение на стойност – което, за разлика от повечето икономически термини, означава точно това, което казва. Морковите ти донесоха две монети, но ти похарчи само една. Като държиш другата монета вместо да я похарчиш, получаваш част от възнаграждението за стойността, която си създал, като си отглеждал морковите, и я пазиш, за да можеш да ѝ се насладиш (като я размениш за нещо, което искаш) в бъдеще.