Различни духовни традиции по света, от древни времена, са посочвали значението на тези по-дълбоки слоеве, чиито нужди са жизнено екзистенциални, докато всяко отчуждение от тези слоеве прави човека егоцентричен, себелюбив, без съществено състрадание, любов и мъдрост. Това го откъсва от всичко свято, което се крие в дълбините на съществото му и следователно го прави непълен и раздробен. Превръща го в не-личност и всяка психотерапевтична философия и практика, която не взема предвид Цялото на човека, неизбежно съюзява с непълнотата и несъвършенството. В този труд Григорис Василиадис успешно се опитва да възстанови понятието за психотерапия в разширеното му измерение, което уважава човешкото вътрешнопсихично Цяло, а не само нуждите, страховете и несигурностите на „аз“-а. Една психотерапия без необходимостта от агресивни определения и неясноти. Една психотерапия с зрял и ясен етичен кодекс.