Стивън вдигна яката на палтото си, докато вървеше бързо по перона. Плътен слой мъгла покриваше гарата. Огромните парни локомотиви свиреха продължително, разпръсквайки облаци пара в студения въздух. Всичко беше мръсно, покрито с сажди. Каква ужасна страна... какъв ужасен град! – помисли си Стивън с отвращение. Първоначалният му ентусиазъм към Лондон, магазините му, ресторантите му, добре облечените, очарователни жени, беше избледнял. Вече градът му се струваше като блестящ скъпоценен камък, забит в някаква тъжна рамка. О, колко би искал сега да е обратно в Южна Африка... Усети стягане от носталгия по родината си; слънцето, синьото небе, цветущите градини... онези храсти, натъпкани с сини жасмини, лозите, които се катереха по всяка колиба. А тук... мръсотия, кал и безкрайни тълпи, които се движеха, бързаха, състезаваха се. Неуморни мравки, които тичаха напред-назад усърдно около мравуняка си. Колко би искал да не беше дошъл, помисли си за момент. Тогава си спомни целта си; устните му се стиснаха решително, оформяйки права линия. Не, по дяволите, няма да се откаже! Той планираше този момент от години.

Години наред възнамеряваше да направи това, което се готвеше да направи. Да, щеше да продължи напред! Този моментен колебание, тази неочаквана самосъмнение, Защо? Струва ли си? Защо тази обсесия по миналото? Защо не е по-добре да се забрави? – всичко това бяха само прояви на слабост. Той не беше някакво момченце, което да променя посоката и курса си заради капризите на момента. Той беше мъж на четиридесет години, разумен и уверен в себе си. Щеше да продължи напред. Щеше да направи това, за което беше дошъл в Англия. Качва се на влака и тръгва по коридора на вагона, търсейки място. С едно движение отмести носач, който се опитваше да се приближи до него, и сам носеше куфара си от необработена кожа. Погледът му се спираше на поредните купета. Влакът беше пълен. Оставаха само три дни до Коледа. Стивън Фар гледаше недоволно препълнените вагони.