Вратата се отваряше с монета от единия шилинг, и когато я заключих зад себе си, почувствах първо известна топлота или усещането, че съм в добри ръце. Легнах без да се замислям върху плочките на пода, слагайки раницата за възглавница. Тоалетната беше разбира се толкова малка, че никой не можеше да се изправи, затова и аз се свих в полукръг около чинията, с глава, опряна на задната стена. Светлината в това сравнително просторно обществено тоалетно помещение, много ярка, снежнобяла, оставаше включена цяла нощ и само леко се спускаше в тоалетната, която беше отворена отгоре, но, в ширината на детско стъпало, и отдолу. Покрит с няколко дрехи от раницата, се опитах да чета „Буденброк“ на Томас Ман, който вероятно ме затрудняваше дълго време, но изведнъж предишния ден в Рандетхайн ме бе завладял и въодушевил, точно в края, когато идва последният час и умиращият започва да размишлява за крайността по напълно лек начин.

Най-неочакваното от петте „есета“ на носителя на Нобелова награда Петер Хандке има за обект „местото“, и то във всички негови версии, от тоалетната в селската къща на дядо до изисканите тоалетни на японските храмове. Кой би очаквал, че този виртуоз на вътрешността някога ще насочи вниманието си към най-тихото и необикновено отшелническо място в ежедневния живот?

В това разказване на австрийския писател темата определено не са събитията в тоалетната, а анатомията на моменталното бягство от натоварената многолюдност и празнословието на хората, които понякога ти отнемат словото. От тази гледна точка всяка тоалетна става малка утопия, временно убежище от суматохата. Не става въпрос за отречение от света, а за съзнателна почивка преди да се завърнете с нова красноречивост в точно този неизменен свят.