Лекциите на Мишел Фуко през 1983 година в Колежа на Франция откриват изследване на понятието за паресия. В това изследване Фуко продължава да прилага своята уникална читателска перспектива към античната философия. Чрез изучаването на това понятие (за истината, искреността, откритостта) Фуко се запитва относно гръцката специфика на гражданството, показвайки как смелостта на истината представлява забравеното морално основание на атинската демокрация.

Той също така описва, опитвайки се да направи ново тълкуване на Седмото писмо на Платон, как, с упадъка на градовете, смелостта на истината се трансформира и става личен призив към душата на Властелина. Многобройни места от античната философия са поставени под преразглеждане: платоновата форма на философа-цар, осъждането на писмеността, сократовата отрицание на политическата намеса.

В този цикъл от лекции Фуко изгражда образ на философа, в който разпознава себе си: през пренаписването на гръцките мислители, той утвърдява собственото си участие в философската модерност, проблематизира собствената си функция, определя начина си на мислене и съществуване.

„Модерната философия е практика, която, в отношенията си с политиката, изпитва своята реалност. Тя е практика, която, в критиката си на илюзията, заблудата, измамата, ласкателството, намира своята истинност. И накрая, тя е практика, която, в трансформацията на субекта от себе си и от другия, открива обекта на упражнението си. Философията като външност спрямо политика, която представлява тест за реалността си, философията като критика спрямо илюзорно поле, което я предизвиква да се утвърди като истинско слово, философията като упражнение, т.е. като изграждане на субекта от самия него – смятам, че това е модерният начин на съществуване на философията, или каквото, в модерния начин на съществуване на философията, продължава начина на съществуване на античната философия.”

М. Ф.