„Бен!”

Да, да. „Бе–ни!!!” Оставете ме на мира. „Бе–ниа–мин!” Не ме..., казвам аз. Когато сестрите ми започнат да ме викат, не спират по никакъв начин. Не ме интересува. Нека крещят, докато им се схване гърлото. От мен няма да получат отговор. Моето укритие е перфектно. Тази тайна стаичка в дъното на тавана открих миналата година. Случайно опрях гърба си в стената – и изведнъж стената се отдръпна и се отвори зад мен. Едва успях да се държа и да не се озова от другата страна на тясната вратичка. Ако не се хванех, щях сигурно да се търкалям вътре в малката стаичка.

Тя е много малка. Вътре има само един стол и една тоалетка и няма място за нищо друго. Тази тоалетка вероятно е тук от самото начало на света. Къщата ни е построена през 1850 г., има и документ, който го доказва. Майка ми го е сложила в рамка и го е окачила в хола до камината. Може би и тоалетката е също толкова стара, даже може и по-стара. Стола с ратановата облегалка аз го качих тайно от мазето. До сега не съм успял да отворя чекмеджетата на тоалетката. Но няма значение. Имам време. Някога ще успея. И се надявам да намеря нещо наистина ценно. Например някакъв златен прът – или поне карта на съкровище.

„Бен!” сега чувам гласа на майка ми. Но и този път не помръдвам. Тук горе мога да чета каквото искам и колкото време искам. Или да гледам облаците през малкия прозорец, без никой да ме безпокои. Гледам ги и си представям, че пътувам с тях – в Австралия, в Тасмания, в Антарктида, където ми се иска. И че се връщам у дома, когато сестрите ми вече са си тръгнали. Странно е, че досега никой от моите не е помислил, че може да има още една стаичка тук горе на тавана. Достатъчно е човек да погледне покрива на къщата ни отдолу, от улицата, за да го разбере. Вижда се прозорчето му.