„НАМЕРИХА ФИНЛЕЙ днес следобед, малко извън Кървавата гора, мъртъв“. Вдигнах поглед от документите и пурпурната повърхност и погледнах тримата мъже, които седяха на масата. Имаше конкретна причина, поради която бях избрал това място. Не чувствах... нищо от тях, докато се разхождах сред пълните с хора маси по-рано. Нямаше никаква болка, нито физическа, нито душевна. Обикновено не се стремях да установя дали някой страда. Чувствах, че да направя такова нещо без явна причина би било изключително натрапчиво, но когато бях сред тълпата, беше трудно да контролирам какво ще си позволя да почувствам. Винаги имаше някой, чиято болка беше толкова дълбока и ясна, че превръщаше отчаянието му в осезаема реалност и дори не беше нужно да отварям сетивата си, за да я усетя – и това беше нещо, което просто не можех да игнорирам и да се отдалеча. Те излъчваха страданието си към света около тях. Имах изрично нареждане да ги игнорирам. Не можех да говоря с никого за дара, който ми беше даден от боговете, и никога, никога не трябваше да прекрачвам границите и да предприемам действия. Не че винаги правех това, което трябваше. Очевидно.
Но тези мъже бяха наред, когато отворих сетивата си, за да мога да избегна тези, които бяха обзети от болка, което беше неочаквано, ако се има предвид каква беше тяхната работа. Те бяха пазачи от Височината – огромната стена, изградена от варовик и желязо, материали, добити от Елисейските върхове. След края на Войната на Двата краля, преди четири века, Височината включваше Масандония, а всички градове в царството на Солис бяха под неговата защита. По-малки версии на Височината обграждаха селата, тренировъчните места, селските общности и някои слабо населени градове. Това, което пазачите виждаха и трябваше да правят всеки ден, често им причиняваше по-голяма и по-дълбока болка от нараняванията, разкъсаната плът и счупените кости.