Когато приятелката ми Анна ме помоли да пазя нейната тайна, почувствах се сякаш държа в дланта си магически увеселителен парк, с лампички и коне, които се движат нагоре и надолу на въртележката. Тайната на Джон ухаеше като меко, пухкаво плюшено мече, в което се сгушваш в прегръдките си. Така че разбирате, бях луда по тайните и вярвах, че правилото да не казваш на никого никога не трябва да се нарушава. Докато приятелката ми Тереза не ме помоли да пазя тайна, която изглеждаше като ужасно чудовище в края на тъмен коридор... История за това как трябва да се справяме както с ярките, така и с тъмните тайни.