Гретчен Пейдж прокара четката през правата си руса коса, докато с свободната си ръка държеше телефона до ухото си. Опита да направи път разделена по средата и остави косата да падне върху раменете си. После придърпа няколко кичура напред, за да види как би изглеждала с бретон. Всеки път, когато се оглеждаше в огледалото, знаеше, че най-добрата ѝ черта са косата ѝ. Много би искала дълбоко зелените ѝ очи да не бяха толкова близо до носа ѝ, което я караше да се чувства малка, прекалено сладка и никак елегантна. Да не споменава онето трагично малко браздичка на брадичката ѝ. Смяташе себе си за седмица, достатъчно добра, за да бъде най-красивата мажоретка на Савана Милс. Но сега, когато щеше да отиде в гимназията Сейдисайд, десет пъти по-голяма от старото ѝ училище, как щеше да се справи с конкуренцията? В Савана Милс дори нямаше Sephora!
„И аз ми липсваш, Поли“, каза тя, докато се опитваше да закрепи телефона на ухото си. Остави четката, обърна се с въздишка с гръб към огледалото, прекоси стаята и седна на края на леглото си. „Ужасно е да започваш в ново училище в предпоследната година.“ Гретчен се облегна на голямата, мека възглавница Hello Kitty, която ѝ беше подарила баба ѝ Хана, когато беше на осем. Половината пълнеж беше изчезнал, но тя не можеше да се раздели с нея. Тя беше единственият роднина, когото харесваше – баба Хана.
