Дъждът, който валеше, беше много силен. Все едно Бог беше решил да закачи водна завеса от небето; завеса, която, за разлика от обикновените, не можеше да се отмести, за да видиш какво има зад нея. Затова неизбежно виждахме всичко да се изкривява от малките калейдоскопи на този вълшебен дъжд. Вероятно това беше причината никой от нас да не го види да пада: дъждът ни беше попречил. Никой от нас, освен Раллу. Само тя го беше видяла, трябва да кажем истината! Но Раллу беше много срамежливо дете по природа и говореше малко или изобщо не говореше. Затова и ние бяхме свикнали да не й обръщаме много внимание. Когато се обърна и с големите си очи ни погледна много внимателно и много сериозно каза: „Току-що видях един анг... ангел да п... пада на земята. Вероятно го е отвлякъл дъждът“, ние едва й хвърлихме бегъл поглед и после се обърнахме, разсеяни, всеки към своето парче стъкло, за да не изпуснем броенето на капките.

Това беше играта, която играехме, докато чакахме бурята да утихне: брояхме капките дъжд. Какво друго можехме да правим, все пак? Учителят ни беше изяснил: топка в класната стая – никога. А нашият двор, както обикновено, беше езеро. Така че, след като играхме бесеница, разказахме различни вицове и се дразнихме хиляди пъти и повече Тото за шапката му, за скъсаната му чанта, за чичо му измамник, и след като той ни беше обиждал хиляди пъти и повече, беше ни показвал езика и беше заплашвал, показвайки ни юмруците си, че ще ни хвърли на земята да ядем кал, вече се бяхме отегчили и седяхме намръщени с носове залепени за стъклата, зяпайки водната завеса.