Времето ни съдържа и ни определя всички. От пълзене до старост. Време равно на човек. Човек равно на сетива. Сетива равно на разбиране. Разбиране равно на език. Език с душа.

Защото думите за мен звънят с цял един свят от значения и създават вселени на пробуждане и истина. Пожелах от моята позиция, от моята всекидневна - всекидневие на наблюдение и вътрешен анализ -, да напиша тези 77 текста.

Седемдесет и седем малки истории или Истории, които запечатват всичко, което сме мислили, но сме забравили. Което сме чувствали, което сме се чудили, което сме търсили и обичали... но сме забравили поради страх, може би. Това, от което сме се страхували и може би не сме имали смелост да изповядаме дори на себе си. Всичко, което не знаехме как да кажем, но което беше казано, когато намерихме себе си чрез тях.

В епоха, в която няма движение на идеи, а движение на правила, начини на живот и поведение. В свят, който е постоянен хълцане на потребление, вярвам, че тези текстове са текстове на допир, пробуждане, емпатия, солидарност и над всичко - на опрощаваща любов.

Най-голямата борба, с която трябва да се изправим, е между това, което чувстваме и това, което "знаем"... Борба, от която никога не сме избягали, но сме се върнали, защото може би сме загасени отговори на важни въпроси. Защото забравихме, че върховете ни принадлежат и завършват в подножието на нашата памет... В края на краищата "ние сме това, което сме забравили", може би?