Малко са нещата, които не ми харесват в работата. Тези въпроси на Рафаела определено са едно от тях, може би най-важното. Знам, че ме пита от учтивост, но бих се чувствал много по-добре, ако ме оставеше на мира. Освен това, обаче, истината е, че ми харесва да работя. Не е заради мястото, определено не. Ако беше по моя воля, всички тези цветни възглавнички на металните столове и пластмасовите саксии на масите, които Рафаела с безкрайното си бърборене успя да убеди родителите си да сложат в магазина, щяха да намерят мястото си в най-близките контейнери за рециклиране. Но те я карат да се чувства добре и тя постоянно качва филтрирани снимки в Instagram. Може би се опитва да създаде портфолиото си в случай, че промени мнението си в бъдеще и реши да се занимава с втората си голяма любов, както казва, декорацията. Аз мисля, че вероятно вече усеща, че изборът на психология е грешен, не че би блестяла в архитектурата, но добре.

Разбира се, не е и видът работа. Не мога да кажа, че приготвянето на кафе е причината за моето съществуване в този свят, но и това не мога да го кажа със сигурност, защото в момента нямам представа каква е тази причина и дали изобщо съществува. Това, което най-много ми харесва, мисля, че е рутината, хората, движението. Работата в кафенето има някакъв ритъм. И не винаги се разбираме с Рафаела. Обикновено тя избира смени през седмицата, а аз предпочитам уикендите. През седмицата, малко заради училището, малко заради учене, времето минава по-леко. Не мога да кажа обаче, че същото важи вече и за уикендите.