В "Когато се събудим ние, мъртвите", драматургът се опитва да разплете разказ, който да изследва собствената му дейност: на твореца. Въпросът за действителната стойност на Изкуството - силата му да направи човешкия живот по-поносим - изяжда душата на стария Ибсен.

„Слушай... как се поставих в комплекса. Пред един източник... седи един мъж, изпълнен с вина, който все още не е излязъл напълно от земята... Потапя и отново потапя ръцете си в течащата вода - за да ги очисти -, свива се и страда от мисълта, че никога, ама никога няма да успее... Безкрайно ще гори в ада си.“