Както е споменато от латински автор, светът е сцена, ти дойде, видя, замина. Този афоризъм улавя вечната реалност. Подобията между човешкия ежедневен живот и театъра са очевидни, тъй като през целия си живот сме призовани да играем роли, да участваме в групи, да бъдем публика, общност или събрание. Църквата и всяка религиозна церемония или богослужение систематизират тези елементи, определяйки процесиите и получателите. Имаме впечатлението, че получателите обикновено са пасивни зрители, които просто приемат посланията на изпращача. Въпреки това, изглежда, че самата природа на човека отхвърля пасивността. Одобрението на посланията на речта не трябва да се възприема като бездействие. Напротив, много пъти то представлява съгласувана динамична позиция на мнозинството в мнението на единия. Същото важи и за неодобрението или отхвърлянето на посланията на изпращача.

Византия, общество, в което добродетелни и грешни, светци и вещици, ангели и дяволи се вихриха, покорно следваха театралния ред на света, може би като малко общества в историята. Отвъд Бога, византийците покланяха ритуалу, изпълнението, самото богослужение на Бога. Като премахнем благоговението от пространственото разположение на християнския храм, имаме театър, където верните, като съзнателна публика, имаха своята роля, роля, която те утвърждаваха чрез ясна позиция, която обикновено се превръщаше в реакция - положителна или отрицателна - спрямо това, което получаваха от проповедниците. Това е също и предметът на тази книга.