В момента конституционализмът в Европа е преследван от един призрак: призракът на конституционната дерегулация.

Нито в националния правен ред, нито в европейските правни редове съществуват фундаментални норми, способни да овладеят разрешаването на икономически, политически и социални конфликти, с гаранция за ефективен и систематичен контрол на фундаменталността.

Ултраллибералната конституционна интерпретация, защитена чрез европеизацията на националното право и изведена до крайност в контекста на кризата с държавния дълг в Еврозоната, обезцени нормативността и направи интерпретацията на националната конституция непредсказуема, дори произволна.

Последната, далеч от изпълнението на своята функция да разрешава всеки фундаментален конфликт в обществото при условия на правна сигурност и с цел осигуряване на симбиозата между политическата демокрация и социалната демокрация, се превърна в гъвкава конституция, готова да се адаптира към всякакви доминиращи или случайни външни фактори – правни, икономически, политически, културни или морални.

Тя дори се превърна в източник на правна несигурност. По този въпрос и европейското право не осигурява надеждна конституционна структура.

Двата му основни инструмента, а именно Европейската конвенция за правата на човека и европейските договори, също са твърде гъвкави, за да могат от една страна да овладеят излишъците на индивидуализма и неолиберализма, а от друга – асиметричните реакции на европейските държави към тях.

Накрая, моделът на конституционен плурализъм, вместо да се превърне в средство за коригиране на конституционната дерегулация, всъщност се развива като продром на тази дерегулация.

Той представлява фактор за възпроизвеждане на деконституционализацията на националното право и на несовършената конституционализация на европейското право.