„…Правихме много срещи с Василис, за да се напише тази книга. На всяка от тях ме очакваше нова изненада за живота му. Живот, като приказка, живот, като филм с голямо емоционално натоварване и много вълнение. Василис отвори широко сърцето си и ми разказа събитията точно така, както се случиха. Не е малко да се върнеш назад в онези каменисти години, които определено оставиха отпечатък върху живота ти. Не е и най-лесното нещо, да си спомняш ситуации и истории, изпълнени с горчива тъга, мъка и сълзи. Подобно изповедание изисква смелост и искреност, които Василис притежаваше в най-висша степен.

Така ще ви разкажа живота му и се надявам да бъдат осветени всички онези части от него, които, без никога да е опитвал да ги скрие, сега ги е разказал с всякакви подробности.

Той беше горд от понтийския си произход, семейната си авантюра и триумфа на личната си кариера, кариера, която не може да бъде описана с думи. „Изживял съм десет живота“, винаги ми говореше, „и любовта, която съм получил, не може да бъде сравнена с никакво злато на света!“

И малко преди да завършим тази книга, дойдоха лошите новини за здравето му. Видях го след операциите, доста отслабнал, но решен да живее и щастлив, че всичко е минало добре. Първото нещо, което ми каза, беше: „Тано, трябва да говорим в книгата за рака и приключението на здравето ми. Светът трябва да знае всичко за мен и трябва преди всичко да научи да се бори за всичко, дори и за рака“. Това е величието на човека Каррас. Нищо тайно от света, който го обичаше и го възвеличаваше като велик народен певец!

Последният път, когато го срещнах, беше в понеделник, 18 декември 2023 г., един ден преди отново да влезе в интензивното. Отидох в дома му. Помоли ме да му прочета биографията пред жена му, Стратос и братовчед му, Георги. Виждах в очите му, докато му четях книгата, голямо удовлетворение от това, което слушаше за пореден път. Попиваше всяка дума и всеки образ с религиозна усета. Знаех обаче, че го боли много, но не искаше по никакъв начин да се вижда болката му. Много пъти избягвах да го гледам в очите. Имаше едно свръхестествено, извън човешкото, лице, изпълнено с любов и доброта.

Искаше да го помним всички така: усмихнат, горд и смел. Когато си тръгвах, ме повиках близо до себе си и ми каза: „Тано, искам да ме обичаш и да ме мислиш“.

(Извадка от предговора на автора)