Много неща разделяха Камю от Сефериса: местата, социалният статус, темпераментът, връзката с политиката, начините на писане... В дълбините на душите им обаче се криеше нещо, което ги свързваше: светлината на Средиземно море и една определена идея за Гърция.

Тези неща положиха основите на един тих, но завладяващ диалог и на една житейска позиция към същественото: отказ от фанатизма; уважение към границите; дългът на "аз" към "ние" на града; солидарността на артиста с общността на живи и мъртви, която е културата; предаността към конкретния човек с неговите добродетели и недостатъци; неуморната борба за преодоляване на нигилизма.

Забележително е, че тази позиция се из雕vada и за двамата, в трагедията на век, който роди ужасите на две световни войни, Холокоста и Хирошима.

И ето: в началото на новото хилядолетие светът отново ни показва трагичното си лице, будейки нощните ни ужаси на нетолерантност, бежанство и война, точно в момента, когато изпитваме мултидисциплинарна криза без прецедент: екологична, геополитическа, социална, морална, културна, криза на човека.

Така че, вчерашният диалог на двамата творци се разкрива не само като актуален, но и пророчески. Нужно е да го помним и да го обновяваме ежедневно. От живостта му ще зависи дали нашата хуманност може да бъде спасена.