Започването на написването на тази книга беше едно писмо с протест от страна на Янис Царухис, през 1975 година, до вестник, срещу тиранията на налагането на зеленото в Аттика, посочвайки по този начин зеленото като ключ за разбиране на атинския пейзаж. Вечната липса на зеленина в Аттика съвпада с множеството т.нар. "археологически обекти". Взаимотношението между тях не е случайно, тъй като и двата елемента са подложени на едни и същи заплахи от вандализъм и насилие.
Следователно, общественото зелено неочаквано идва да заеме централно място в дискусията за пейзажа: вече не директно, като чисто зелено с растения и вегетация, а индиректно, като институционализирано незастроено пространство, като празнота. Под формата на археологически обекти, изкопи или кариери, дори пустини или изоставени места, то дава дъх на града, предлага откритост; от там на жителите им се дава възможност да комуникират свободно с небето.
В първата част на книгата се обсъждат аспектите на атинския пейзаж, свързани с изграждането на идеологическия му образ и пренасочването на вниманието към липсата на обществено зелено. Във втората част търсенето води към типологията на свободните пространства, незастроени и археологически, и завършва с формулиране на предложение, където "зеленото" се оценява като част от пейзажа и се подчертава ролята на археологията като производител и доставчик на открити пространства в живота на съвременната гръцка столица.
