Стои повече от пет минути на ъгъла отсреща и гледа към вратата, без да знае какво да направи; да влезе сега или да се върне утре със същите колебания като днес. Вдишва дълбоко и започва да върви. Пресича улицата почти без да гледа наляво и надясно и, след няколко метра тротоар, уплашено бута вратата. Достигнала е. Казват ѝ да седне за минута на дивана в чакалнята и ще я обслужат веднага. Докато чака, наблюдава произведенията, които покриват стените – рисунки, които вероятно рядко ще бъдат изложени в музей, но които вероятно ще видят много повече хора. Не и в нейния случай. Нейното ще го вижда само тя, никой друг. Поне така мисли сега. След няколко минути ѝ казват да премине в друга стая, по-малка, по-тъмна, по-лична… И когато влиза, го вижда.

Легнал на масата, голям, много голям, толкова голям, че да ѝ покрие цялата гръб: гигантски дракон. Отново ѝ обясняват как ще протече процесът, колко ще отнеме, какъв метод ще използват… и, най-вече, я предупреждават, че ако боли на нормален гръб, на нейния ще боли още повече. Мисли го отново за няколко секунди. Решава да продължи. Съблича блузката и панталона, съблича и сутиена, и така, почти гола, легнала по корем на дивана, разкрива гръб, който я боли да гледа. Гръб, пълен с белези – от тези, които се появяват от изгаряния – които са растели заедно с кожата на жена, която преди години, когато още е била дете, е посетила ада.