Следвоенната литература бе свидетел на абсурда и на безчовечността, които дебнат в човека. Знак за безчовечността на съществуването не е само желанието за унищожаване на различието. Това е и загубата на паметта. Забравата е атмосфера на завидно спокойствие. Но загубата на паметта е смърт.

Поезията е една вселена с минало и бъдеще. Всички поетични гласове разказват за страха, траекторията на любовния сън, болката и потресаващата красота, триумфа и меланхоличното угасване на всяко съществуване. Ние сме жертви на култура, която умира в отливката на своята еднаквост, без да може да се възпроизведе, след като унищожи и последното примитивно племе, което оцелявало на планетата, унищожавайки така и собствената си примитивна душа в лицето на поезията.

Едно преиздание след тридесет години не възкресява книгата в същия свят, в който е видяла светлината за първи път. И това означава нещо и за съдържанието й, което ни призовава да го преосмислим.

Поетът Такес Синопулос, държавен лекар, в своето време добре познаваше гръцката реалност както в провинцията, така и в столицата. Той знаеше от първа ръка нещастието на гръцкия живот, грешките и измамата в политиката, дефицитите на обществото, срамната класова структура в страна, която настоява да поддържа незряло демократично управление, до днешни дни.

Поетът охотно ходеше към самотата, за да не пие от кладенците, които са за мнозинството. Той не търсеше да заеме мястото на друг, който беше по-висш, нито да погълне по-низшия. Той поиска само "по-висшият" да му покаже уважението, което заслужаваше. Първото е война. Второто, демокрация.

(От Въведението и Предварителните бележки)