От всички трагедии Аристотел изв突 აღნიშгнал „Цар Едип“. Той го смятал за образец на драматичното изкуство и шедьовър на сюжета.

Сюжетът не е ли развиването на нишка, която погубва трагичните герои от тъмен мрак към светлина? Не е ли решението на една загадка?

Това развиване на нишката, което е и развиване на загадка, проследява епизод по епизод, хор по хор, през свои собствени пътеки, авторът води читателя – литератор, театрален човек, филолог или обикновен смъртен – в тайните кътчета на произведението, които по парадоксален начин не водят до разбиране на събитията, а до самопознание.