Съществуват два вида иновационни автори: тези, които носят нещо ново – новото по старее. И има и такива, които носят нещо неповторимо – сред тях е Чехов. Нашето време се бори с ентусиазъм за новото – това се е превърнало в обсесия за него. Обаче не е напълно сигурно, че е усетило разликата между новото и неповторимото.

Неповторимо в изкуството не е просто един „начин”, а нещо неотменимо личностно, мелодия, която не може да бъде пренесена на друг инструмент. Ако Чехов беше донесъл в театъра безпрецедентен стил, днес щеше да заеме място на прашния рафт на Историята. Със автора на „Вишнева градина” обаче се случва нещо необяснимо: неговите произведения са вплетени в онази руска част, която застоява, потъва, предадена на блаженото разложение на всяка упадък.

При такива обстоятелства трябваше да се появят произведения с етнографски характер, напоени с златен прах на живописността. Вместо това, се родиха произведения, изпълнени с човешка плът и сок, устойчивост на душата, пропити от очарование, дотогава нечувано.