Вивиан Стергиу се вдъхновява от Ифигения в Авлида на Еврпид, фокусирайки се върху момента малко преди жертвоприношението на героинята. „Не е важно да умра, но първо искам да бъда чута“, казва, плюейки думите – единственото ѝ оръжие. И докато монотонно говори, тя е тук и сега. Веднага щом спре, умира по хиляди начини, навсякъде. Всякъде и винаги триумфира предсказанието. Жертвата ѝ е комична, едва трагична. Тя изкопава ямата си и влиза в нея. Жертва за нищо. Месо за ядене.

Вангелис Хадзигианидис пише вдъхновен от Екаб на Еврпид, текст, който е забавен и радостен, който демитологизира абсолютния символ на траур и отчаяние, през погледа на лице, което е преживяло всичко отблизо и е разбрало неща, които никога не са били отразени в творбите на великите поети. Общочовешкият поглед, малкият човешки мярка, пред голямия мит. Пътят на трагичната Екаб през един наклонен, неочакван поглед.