"След като всички сме пълни с рани, защо се отнасяме един към друг, сякаш сме неуязвими? След като паднахме заедно и се издигнахме заедно, след като спечелихме битките си с раните, които ни оставиха, защо не показваме белезите си?
"Бъди внимателен!" Майка ми винаги ме гледаше в очите и ми казваше: "Бъди внимателен!" Не го казваше критично, не намекваше, че знае нещо по-добро, не изкрещяваше загрижеността си от собствената си ранена карта. "Бъди внимателен!" ми казваше, и така, мечтите ми се отваряха заедно със страховете ми. "Бъди внимателен!" ми казваше от желание да ме настигне, не от желание да ме критикува, за да се променя.
Тя никога не ми даваше съвети. Слушаше това, което решавах да споделя, но не ме поставяше на пътищата, които беше изваяла. Не ме правеше продължение на нейните болки, не затваряше пътища заради страховете си. Просто си спомням как ме гледаше нежно и ме оставяше да се разпростирам по собствените си пътища, без нейното ръководство. И докато възприемах нейните съмнения – колкото и да искаше душата й, не можеше да ги скрие – тя никога не ги проектираше върху мен. Стоеше спокойно в своите рани и слушаше."
