Всичко, което изглежда като износване в синхронната перспектива на езика, в дългосрочен план е безсмъртието на езика, точно както ни учи историята – и съответната наука, лингвистиката, просто го записва.

Нека погледнем тогава езика, който често избягва правила, норми и регулации, който преминава до всички пророки, до всички самозвани спасители на – да не кажа, че направо им обръща гръб – до нас самите.

Нека видим езика в игрите и акробатиката му, в увлекателното му пътуване през вековете, през вълнуващите срещи с други народи и други езици, езика, който колкото е същият, толкова и все повече различен, но винаги един, готов да блесне в ръцете на Омир, на Есхил, на римлянина, роден в Сирия, на италианския Соломон, на Одисеас Елити.

В същия момент, в който може да въздъхне и да охка в устата на непознаващ журналист, на канцеларски чиновник, на демагогичен политик.

Това е същият език. „Всеки“, както казва Ренан чрез устата на Ройди, „реже в общата тъкан на езика облекло, съответстващо на ръста му“.