Най-горещият ден на онова лято наближаваше своя край. Големите квадратни къщи на улица „Привет“ бяха обгърнати от унасяща тишина, а колите, които обикновено блестяха от чистота, сега стояха прашни по тревните площи. Някога зелената и добре поддържана морава беше напълно изсъхнала и овехтяла – заради сушата беше забранено на хората да поливат с маркуч. Жителите на улица „Привет“, лишени от обичайните си занимания да мият колите си и да косят тревата, се бяха прибрали в прохладната сянка на домовете си. Въпреки това, бяха оставили прозорците широко отворени с надеждата да примамят несъществуващия полъх. Единственият, който беше навън, беше един тийнейджър, легнал по гръб в цветна леха пред къщата с номер 4.

Това беше слабо момче с черна коса, кръгли очила и измъчен, леко болнав вид на дете, което е пораснало рязко. Носеше износени, мръсни дънки, широка избеляла тениска, а спортните му обувки вече се бяха разлепили там, където подметката се съединява с горната част. Външният вид на Хари Потър не го правеше особено симпатичен на съседите. Повечето от тях бяха от хората, които смятат, че неподдържаният външен вид трябва да се наказва със закон. Този следобед обаче, скрит зад една хортензия, разперена като храст, той беше невидим за минувачите. Единственият начин някой да го види беше, ако чичо Върнън или леля Петуния излезеха на прозореца на хола и погледнеха към лехата точно отдолу.

Така Хари поздравяваше себе си за идеята да се скрие там. Може и да не се чувстваше особено удобно, легнал върху твърдата, нагорещена от жегата земя, но от друга страна, нямаше никой, който да го гледа строго, да скърца толкова силно със зъби, че да не може да чуе новините, и да го засипва с досадни въпроси, както ставаше всеки път, когато решеше да седне в хола да гледа телевизия с леля си и чичо си.