Дарсли потънаха в мълчание. Хари чу реклама на зърнени закуски с ядки, докато госпожа Фиг, странна стара дама от съседната улица Глисина, която обичаше котки, минаваше бавно по улицата, мърморейки намръщена. Хари благодари на късмета си, че беше скрит зад хортензията, защото напоследък всеки път, когато госпожа Фиг го срещаше на улицата, го канеше на чай у дома си.
Старата зави на ъгъла и изчезна от погледа му, когато отново се чу гласът на чичо Вернон от прозореца.
„Диди излезе ли за чай?“
„Поканили са го Полкис“, каза гордо леля Петуня. „Има толкова много приятели, толкова е обичано моето златце…“
Хари с труд задържа ироничен смях, който се появи на устните му. Дарсли бяха напълно глупави що се отнася до сина им Дъдли. Те бяха способни да повярват на всичко, което им сервираха, че уж всяко следобедно време през летните ваканции е канен на чай, от един родител на негов приятел, от друг. Хари добре знаеше, че Дъдли не беше поканен никъде; той и компанията му – по-скоро банда – прекарваха нощите си, разрушавайки детската площадка в парка, пушейки в ъглите на улиците и хвърляйки камъни по преминаващи коли и малки деца.