Беше почти полунощ и премиерът, сам в кабинета си, четеше дълъг доклад, който обаче се изплъзваше от ума му, без да оставя никакъв отпечатък. Очакваше обаждане от президента на далечна страна и така, докато от една страна се чудеше кога ще звънне този благословен човек, а от друга се опитваше да изгони неприятните спомени от безкрайната, изтощителна и трудна седмица, в главата му нямаше място за нищо друго. Колкото повече се стараеше да се съсредоточи върху текста, толкова по-ясно пред него се очертаваше самодоволното лице на един от политическите му противници. Този човек се беше появил в новините онзи ден, не само за да изброи всички ужасни и страшни неща, които се бяха случили през последната седмица — сякаш някой имаше нужда от напомняне — но и за да обясни защо всичко това било резултат от правителствени грешки и пропуски.

Самата мисъл за тези обвинения му нажежи кръвта, тъй като те не бяха нито верни, нито справедливи. Как беше възможно, чудеше се той, правителството да предотврати срутването на моста? Беше възмутително да се разпространяват...