Не беше първият път, когато се разразяваше скандал на закуската в дома на улица Привет номер 4. Господин Върнън Дърсли се беше събудил рано сутринта от силно крякане, което се чу от стаята на племенника му, Хари. „Това е трети път за една седмица!“ изрева той от другата страна на масата. „Ако не можеш да контролираш бухала, изгони го!“ Хари опита, за пореден път, вярно е, да му обясни. „Той се отегчава“, каза той. „Свикнал е да лети свободно. Ако го оставя навън през нощта…“ „Мислиш ли, че съм глупав?“ изсъска чичо Върнън, докато от дебелото му мустаче виси парченце пържено яйце. „Знаеш какво ще стане, ако оставим бухала навън…“ Той разменя мрачен поглед с жена си, Петуня. Хари се опита да отговори, но силно, продължително оригване от страна на Дъдли, сина на Дърсли, заглуши думите му. „Искам още бекон.“ „В тигана има, мило мое“, каза леля Петуня, гледайки с умиление дебелия си син. „Трябва да те храним добре сега, когато си тук… Храната в училището ти не ми вдъхва никакво доверие…“

„Глупости, Петуня. Аз, когато учех в Смелтингс, никога не съм гладувал“, заяви чичо Върнън. „Дъдли яде добре, нали, сине?“ Дъдли, който беше толкова дебел, че задникът му се изливаше от стола, се усмихна и се обърна към Хари. „Дай ми тигана.“ „Забрави магическата дума“, каза раздразнено Хари. Тази проста фраза повлия на семейството по невероятен начин: Дъдли падна с приглушен стон от стола си, разтърсвайки цялата кухня; госпожа Дърсли изпусна малък вик и покри устата си с ръце; господин Дърсли скочи изправен, с изпъкнали вени на слепоочията. „Имах предвид „моля“!“ каза бързо Хари. „Не имах предвид…“ „КАКВО ТИ КАЗАХ“, изсъска и гръмна чичо му, разпръсквайки слюнка по цялата маса, „ЗА ДУМАТА, КОЯТО ЗАПОЧВА С М У НАШИЯ ДОМ?“