Жена, страдаща от следродилна депресия, записва взаимодействието си с абстрактните рисунки на жълтия тапет в стаята си. Тапетът я обсебва и постепенно я води към освобождение. Произведението подчертава социалните параметри на следродилната депресия, произтичащи от полова неравноправност.

То описва невидимата психологическа насилие и властовите отношения в партньорската връзка. Осветява невидими и неразрешими травми на жените, свързани с репродукцията, които се пренебрегват от медицинския процес и обществената дискусия.

„С малко, съвсем малко, изменения в оригинала, Лукиду премахва съмненията и двусмислиците, правейки точно това, което трябва да направи една адаптация: поставя текста в нашето време. Никой вече не е неосведомен. Няма жена, която да бъде обезценена, ако е още една от онези, които говорят за акушерско насилие, гинекологично насилие, патриархат. Вече сме много.

И това, от което имаме нужда да четем или да виждаме на сцената сега е нещо леко изместено, по-ясно, по-малко дискретно и по-влиятелно в социалната промяна, която вече се уморихме да чакаме да се случи само по себе си в резултат на научния напредък. Това няма да се случи, защото науката не е неутрална; развитието й се определя от въпросите, интересите и ценностите, които са важни за служителите й.

Сетивото за спешност за съпротива срещу това ежедневно гендерно насилие вече ни е напълнило.” […] „Историите, разказите, филмите и театралните произведения, които сега имаме нужда, могат и трябва да говорят по-ясно и по-силно за това, което ни засяга,” казва режисьорката Евгения Джирджилаки в Предговора на изданието.