Призивът на херцога на Уелингтън не беше чут от никого. Нито от историците, нито от писателите. Войната, и по-конкретно една битка, винаги е упражнявала върху хората едно очарование и често е пораждала смесени чувства на отблъскване, но и на привличане. Военните истории винаги са предизвиквали силни емоции не заради мечовете, оръжията или снарядите, заради танковете, изтребителите или бойните кораби, а просто защото в една битка участват хора. Хора, които убиват и биват убивани. Често, особено в по-старите войни, хора от съседната врата. Един дядо, един баща, някой чичо. В един бомбардировач и зад мерника на автомат винаги стоят хора. Хора, които се тревожат, страхуват се, искат да оцелеят, способни са на героични постъпки, но и на най-отвратителни зверства, хора, които искат да забравят, но паметта не им позволява. За щастие, отминаха времената, когато военните разкази се възприемаха изключително и само като нещо „героично“, „национално-патриотично“, гръмко, помпозно – в крайна сметка като нещо, което представя само една страна или дори изкривява една крайна реалност. Вече знаем, че една битка, както и един човек или армията, която участва в нея, има много повече от една страна.
Гръцката история, за съжаление, е изпълнена с „военни страници“. В тази поредица, следователно, основната цел на нашите разкази е да си припомним такива военни епизоди от Гърция, някои известни и други по-малко известни или забравени, като обаче поставяме акцент върху