ОНОВА ТОПЛО УТРО през 1850 г., когато Амалия се събуди, къщичката им беше толкова тиха, че чуваше мухите да жужат. Но къде е бащата? Какво е станало? — зачуди се неспокойно, докато търкаше очите си. Амалия никога не се събуждаше сама, беше поспалива. Всяка сутрин, щом изгряваше слънцето, я будеха стъпките на баща ѝ, господин Ламброс, който влизаше и излизаше от къщата. Излизаше да нахрани кокошките, влизаше да донесе дърва за камината, излизаше да донесе вода от извора, влизаше да я свари с планински чай, излизаше да донесе мед от делвата, влизаше да сложи меда в чая и да стопли на огъня парче баница. Щом приготвеше всичко, извикваше с магарешки глас към дъщеря си: – АМАЛИЯЯЯЯЯ, ставай, дерето преля и ще се удавим! После се смееше с гръмкия си смях: – ХАХАХАХАХА!

И ѝ носеше ароматния чай до носа, за да я накара да стане от леглото. Амалия обожаваше чай с мед. Можеше да го пие цял ден. И дори, през добрите години, когато имаше много цветя и медът, който правеха пчелите на баща ѝ, беше много ароматен, обичаше тайно да потапя пръста си в буркана и после да го облизва с всяка глътка чай, която отпиваше. Днес обаче нито дерето беше преляло, нито огънят беше запален, нито се усещаше аромат на чай. Какво се беше случило? Амалия скочи неспокойна, набързо метна шал на раменете си и дръпна чергата, която служеше за врата на къщичката им.