Ливиси беше построен от предците на западния клон на Антикраг, там където беше построен древногръцкият Кармулисос. Този клон завършваше на западния бряг на Мала Азия, който беше срещу Родос. Но от брега трябваше да се изкачиш на планината и от върха щеше да видиш под теб, по двата склонa, Ливиси. Малкият град не гледаше към морето, то беше зад него. Гледаше главно към изток, но и към юг и север. Беше 1921 година, края на пролетта, началото на лятото. От североизток идваше и Ливисианакито, майсторчето. Тичаше, с чехлите в ръка, изкачвайки големия хубав калдъръмен път към Таксиархис и Стумбо. Който го виждаше да тича, разбираше, че носи лоша вест. Детето спря на Стумбо, на пазара с многото магазини. Не можеше да стигне до Таксиархис. Слезе на една пейка и прошепна: „Хванаха ги... много синафии, много ливисианци“. Събраха се търговци и минувачи. Лятно следобедно време и бяха излезли на пазара. Първи научиха тези, които имаха хора в синафиите. Това бяха малки групи зидари, калайджии, обущари и други майстори, които работеха в турски села и градове. Понякога в казъна (подадминистрация) на Макри или изобщо в санджака (окръг) на Муглите, а друг път в далечните части на вилаета (областта) Айдън и Смирна.

Много от ливисианските майстори стигаха до Коня (Иконио), до Ерегли, Нигде, Кайсери, Сивас (Севастия) и високо в Понта. Те бяха добри майстори и изкарваха добри пари. Селото им, построено върху скалите, нямаше ниви за обработване. Малкото добри земи в равнината бяха заети предимно от турците. Малките занаятчийски работилници не даваха хляб на всички. Така станаха майстори и малки групи (двама, трима, четирима или повече мъже, според случая) взимаха малкото инструменти и месеци наред, от март-април, обикаляха Турция. Повечето се връщаха ноември-декември и оставаха при семействата си до март.