„Смятам, че един автор, когато пише, каквото и да пише, трябва да има нещо да каже за света и хората“, ни казва Елена Периклеус. „Съществуват лесни и по-трудни теми. Теми, които трябва да се подходи с будещи желания, но и утешителни подходи, като винаги се запазва надеждата жива в душите на децата и тийнейджърите.

Може би за някои по-уязвими, за някои по-малко щастливи, изглежда, че стълбищата само слизат. Може би в хода на живота им те чувстват, че не виждат небе в новите си родини, с чуждите думи, които не могат или не искат да изговорят. Обаче някъде се крие „спасителят”, който ще им даде опора, за да се хванат и да оцелеят силни и горди.

Едно момче, в нова родина, в ново училище, с майка, която за да оцелят, почиства безкрайни стълби и баща, който не ги последва. Едно момче в спектъра на аутизма, което записва как възприема света и хората, опитвайки се да открие себе си и да оцелее сред мълчанието на своята самота.

Той иска да спаси майка си, веднага щом навърши осемнадесет години. Брои секунди, минути, часове, дни, години. И е времето в своята относителност, но и в своята стабилност, което му дава надежда и определя неговия хоризонт.

Да придобие „глас“ е основното искане за момчето, което не говори. Гласът като претенция и като преместване от пасивност в активност и в борба. В края на краищата той ще успее да открие себе си и своя „глас“, чрез седемте цветни, вложени истории за самоосъзнаване:

„Той беше достигнал до самоосъзнаването. По пътя сподели лъжи и истини. Падна и стана отново. Разсърди се и се смя. Болеше го и обичаше. Сега вече знаеше. Сините сълзи бяха изчистили душата от гнева, самотата, болката...”

Една книга - спасител, която укрепва психически чрез креативно четене и насърчава взаимодействието между младия читател и текста, подчертавайки интерпретативната и експресивна многозначност, развиваща емпатията и приемането, неоспорима необходимост в нашето сложнопластово и многослойно време.”