Това произведение е обширен запис на личния опит на автора, в форма на мемоари, както и отразяване на колективната памет. Личният му път има за фон платно, което е съставено от историческите събития на бурния период от първата половина на миналия век.

Писането му се характеризира с проникновеност и остроумие, както и с желание за критика, без обаче развитието на войнственост да е самоцел. Мемоарите му са белязани от основна двусмисленост, тъй като той винаги е преминавал границите на различни вселени, както физически, така и психически.

Еренбург, понякога директно, а понякога индиректно, изразява усетеното виждане за миналото, което – косвено, но ясно – представлява протест срещу настоящето и мълчаливо призив за различно бъдеще. Той не пише просто свидетелство за мъртвите, а прави нещо много повече от това: дава послание на живите.

Въпреки че произведението трудно може да бъде характеризирано като хуманистично по стандартни критерии, то поставя човека в центъра и преферира любовта и хармоничното съжителство като последно убежище на човешкото съществуване.

„Читателят на тази книга знае, че през целия си живот не съм правил нищо друго, освен да се опитвам да свържа справедливостта с красотата и новия социален ред с изкуството. Имаше двама Еренбург, които рядко живееха мирно, много често единият смачкваше, дори потъпкваше другия, това не беше двуличие, а трудна съдба на човек, който постоянно падал в грешки, но който с цялата сила на душата си мразеше идеята за предателство“.

„Седя и мисля за това, което видях и преживях, търся път за изход. Както изглежда, бях прав в младостта си, когато мислех, че светлината прогонва тъмнината, само че в онези далечни години приемах образованието за култура и знанията за съвест“.

„Често говорим за морала на обществото, основан на алчността, за борбата за хляб. Две хилядолетия пр. Хр. Плавт развеселяваше римляните със своите комедии; от всичките тези произведения, в паметта ни останаха четири думи: “Homo homini lupus est” (Човек за човека е вълк). Плавт погрешно включи в този въпрос вълците. Л. А. Мандейфел, който изучаваше живота им, ми каза, че вълците рядко се карат помежду си, но ако случайно нападнат хора, това става единствено, когато вече не знаят какво им става от глад. Аз, обаче, многократно съм виждал в живота си хора, които гонят, мъчат, убиват други, без да бъдат подтиквани от никаква необходимост. Ако зверовете можеха да мислят и да формулират афоризми, то сигурно един бял вълк, чийто съсед му е изскубал с зъби кичур от козината, щеше да върви и да вика: “Вълк на вълка човек”.