На база на данните от историческите изследвания сме в състояние да знаем дори най-малките детайли за това как точно се е случила финалната фаза на унищожението на евреите и другите затворници в Аушвиц. Въпреки това, ситуацията е напълно различна що се отнася до моралното и политическото значение на унищожението, или поне до човешкото разбиране на това, което се е случило.
Тук причините за поведението както на жертвите, така и на убийците, както и самите им думи продължават да изглеждат като неразгадаем ребус. Очевидно става въпрос не за трудността, която срещаме, когато искаме да предадем на другите най-дълбоките си преживявания.
В конкретния случай, въпросът касае структурата на самото свидетелство и факта, че то съдържаше като компонент елемент на празнота, т.е. оцелелите свидетелствали за нещо, което не може да бъде свидетелствано. Да коментираш тяхното свидетелство означава неминуемо да се замислиш за тази празнота, да опиташ да я чуеш. Дори и това е един начин − и може би единственият възможен − за да се чуе неизразимото.
