Със наболелия въпрос как се получава, когато четем Кавафис, да се трогнем, но да не разбираме точно защо, опитах се да отговоря.
Спирах се на въпроса за времето, не като теоретично разбиране на Кавафис, а като структурен елемент на неговите психични представления и поезия, фактор на вътрешно разположение, произтичащо от „идеята“ на всеки стих, оставяйки настрана лиричните чувства, произлизащи от разнообразни образи и впечатления.
Затова и плътната пресечка на наблюденията, автокоментарите му в моите четения на стихотворенията.
Заложеното и спечелено от Кавафис беше вътрешното възприятие на живота с фон мисълта.
Универсалното признаване на неговото творчество се дължи на една простота, преобразувана от времето на произведението му в нежност, която не се отнася от вятъра.
