Умря ли, следователно, киното? С формата, в която го познавахме, се страхувам, че да. Може би е каприз на Историята.

Или, нейното отмъщение... Въпреки че епохата на киното изглежда, че приключва, все още се снимат филми, които, ако не друго, ни подаряват погледи към света ни, към хора, неща и ситуации, които иначе биха останали незабелязани. Срещу наводнението на медиите, които в пропагандата си се опитват да ни убедят в реалното и нереалното, киното продължава да остава, в щастливите си моменти, надеждна картина на реалността.

Критикът не е нищо повече от внимателен зрител. Който знае малко или повече кинематографични букви. Понякога обаче "познанието ражда, а любовта изгражда". Любовта има по-ангажирана гледна точка. Критиката, следователно, колкото и да звучи странно, е акт на любов към киното. Което означава, освен всичко друго, че винаги важи догмата на Базен: по-добре е да пишеш за филми, които обичаш.

И в колекцията, която следва, говорим най-вече за филми, които обичахме. Въпреки че не можеш винаги да избегнеш да пишеш за някои филми, които са обсъждани по времето си, дори и да не са от тези, които си обичал. В крайна сметка, киното е опит. И публично събитие. Пътуване и целият свят на разположение, как бих казал фантазьорът изобретател на киното.

Филмите, включени тук, показват, че все още киното е живо. Истинското кино и неговите истински творци винаги ще показват, дори и като наследници, чрез илюзията на движещия се и говорещ образ, истинския живот. И нещо още: В епохата на наводнението от камери навсякъде, киното е надеждно спасителен пояс.