Книгата, която държите в ръцете си, на покойната Ели Скопетеа (1951-2002) е емблематично произведение, не само за гръцките стандарти. Тя представлява отправна точка и основа за започване на всеки сериозен диалог (и разногласия) относно пътя на гръцкото национално съзнание и начина, по който гърците възприемаха себе си във връзка с новата гръцка държава през 1830 г. Ако опростим трагично, говорим за прехода от вековния културен определител на гърка (език, религия, образование) към един (непознат за времето си) етнодържавен/правен определител. Това е новаторски, за времето си, подход към факторите, които формират гръцкото национално самосъзнание през първите петдесет години на новата гръцка държава и належащата необходимост да се намери консенсусна национална ос – общ разказ – за това кой е гръкът. На пръв поглед авторката ни разказва една версия на историята на гръцкия национализъм. Въпреки това, книгата започва дълбоко навлизане в корените на новата гръцка държава, оставяйки ни неизбежно на моменти в неведение.

Скопетеа ни отвежда в началото на 19 век. В епохата, когато е било необходимо да се намери официална, държавна рамка, която да определи политически, географски, социално, икономически, дори биологично цялото това „безкрайно“ – топографски, времево, културно, философски и психологически – поле, наречено елинизъм, което включва език, мисъл, изкуство, история, религия, политика и т.н., и всички фази и/или варианти на тях. Това е периодът, в който е трябвало да се определи настоящето и бъдещето на една приемственост. Въпреки това, съществената трудност за гърците никога не е била самата приемственост и документите от епохата или днешната археогенетика го потвърждават, макар че и това е трябвало да се докаже. Основният проблем е бил: приемственост от какво и към какво. Коя е била или е трябвало да бъде предишната обща отправна точка, като се има предвид, че гръцките популации са били разделени под различни режими дори преди 1204 г.? Решението надхвърля простото разказване на събития. Изборът, освен че е екзистенциален, е и политически и ще определи курса, ролята и претенциите на новата гръцка държава в един геополитически важен, но и бурен регион, във времена на големи промени.

Имало е „модернизатори“, които са желаели „малка и бедна, но честна Гърция“; едно „Примерно кралство“, което да върви в крак със западноевропейската – антиколическа, светска, етнодържавна, демократична – нова тенденция и да има за символ Атина от класическата епоха – люлката на светската европейска цивилизация. От друга страна, имало е „консерватори“, поддръжници на „освобождението на братята“ и на неприсъединените родини извън границите на тогавашна Гърция, възприемащи това, което се нарича „Великата идея“, със символ – Православната, вселенска, деспотична – Константинопол от средновековната римска („византийска“) епоха – люлката на гръцкото православие и в продължение на векове столица на европейската християнска цивилизация и не само. Очевидно говорим за епохата, в която в т.нар. западен свят идеологията на демократичната „национална държава“ започва да се изправя срещу абсолютистката имперска система, а неукротеният и див капитализъм се среща с идеите на Енгелс и Маркс. Въпреки това, в Гърция, под тази обща и по-скоро неясна дилема: „Примерно кралство“ или „Велика идея“ (в различните ѝ проявления), се крият редица различни социални, идеологически и географски въпроси.

Замесените страни не са били разделени само по социално-класови (аристокрация – народ), етнически (чужденци – гърци) или партийни (русофили, франкофили, англофили) критерии. Всички са били характеризирани от редица различни „идентичности“ и навици, резултат от начина, по който е била организирана Османската империя, общностната гръцка култура, но и от международната реалност. Така имаме гърци – еладити, автохтонни – алохтонни, „каламаради“ – военни, мораити – румелиоти, йонийци – фанариоти, столичани – провинциалисти, новобогати – народни, центристи – общностни, светски антиколици – религиозни християни, политици – духовници, и списъкът продължава дотолкова, че полюсите на идентичностите и идеологиите (и интересите) губят ясните си граници и се припокриват, докато нови се добавят, а старите се възраждат или трансформират.

Очевидно целият този дебат се е развил от 80-те години насам. Въпреки това, Ели Скопетеа поставя отправната точка. Какво прави тогава покойната Скопетеа с това конкретно произведение, което представлява нейната докторска дисертация, издадена като книга през 1988 г. от издателство „Политипо“? Тя разглежда исторически, но и философски диалога и конфликтите между различните полюси на идентичност (и противоположностите, които се появяват в тях) в периода 1830-1880 г., относно миналото на гърците, както и за (тогавашното) настояще и бъдеще на новата държава. Едновременно с това разкрива конкуренцията между тях за формирането (или „конструкцията“ или компромиса) на единна национална идеология, която да изведе в ядрото си някой от тези полюси като централен герой.

Става дума за локалистичната, фракционна, идеологическа, социална, политическа, икономическа – не винаги осъзната или предварително планирана – претенция за гръцкост като цяло и за „1821“ в частност, с крайната цел да се заеме водеща роля в новата гръцка държава. Основни полета на разногласия и конфликти са били историята, езикът, образованието и религията. Коя политическа интерпретация и версия ще надделее или какви компромиси ще бъдат направени и с каква цел? И накрая, доколко „държавният“, официален избор ще изрази народното чувство, което по своята същност не е било нещо хомогенно? В крайна сметка, каква роля са изиграли „покровителстващите сили“ във всичко това?

Скопетеа в труда си използва уникално публицистиката на ежедневния и периодичния печат от 19 век, като излиза извън гръцките граници и прави сравнения със сръбския случай. Авторката, дори и да не сме съгласни с нея, поне ни кара да се замислим защо нашата история не може да бъде права линия и как се оправдават различните ѝ прочити, които и до днес предизвикват ожесточени спорове. В същото време, косвено осветлява как идеологически се е формирала новата атинско-центристка гръцка държава.
Преиздаването на тази книга от издателство НИСОС в значително подобрена форма беше дългоочаквано желание на мнозина. Предговорът на професорката по нова и съвременна история и ректор на Пантейонския университет, Христина Кулури, е изключително информативен и служи както като въведение, така и като „карта“ към основния текст.