Проповедта е перфектно изразяване на устната култура. Тя наистина създава литургични общности и го прави, защото не е никъде само или предимно катехизическа, поучителна практика, не предлага само знания за това, което вярващите трябва да знаят, а е неразривна част от Божественото поклонение, следователно е факт, който не може да бъде заместен от никакъв писмен текст.

Проповед и Жертва са двата основни компонента на двехилядолетната християнска литургична практика. Основното общо средство, което използват, е словото и в допълнение, в двата случая целта е участието на вярващите в литургичната практика и чрез нея в учението и жертвата на Исус Христос. Единството на тези две величини е неразривно. Следователно, едното съществува заедно с другото, влияейки взаимно през времето.

До днешен ден проповедта не е получила систематично внимание от съвременната лингвистика. По подобен начин, езикът на поклонението и връзката му с него е проучен съвсем малко. Тази работа поставя на преден план неоелинейската проповед от 1990 година насам, я различава като текстов жанр с използването на инструментите на съвременната езикова наука сред останалите текстови жанрове на неоелинейската реч и може да послужи като малък повод за по-нататъшно проучване както от Филологията, така и от Теологията.