„Много хора изпитват удоволствие да казват малки лъжи. Това е начин да добавят малко подправка в ежедневието си, а също така е вълнуващо да се измъкнеш без последствия. Голяма лъжа, малка лъжа, никой не ме хвана, ха ха, спечелих. Да успееш да убедиш някого да повярва в нещо невярно може да бъде голямо изкушение, особено ако прекарваш много време в морално сиви зони. В ритъма на днешното общество вълнението, което човек изпитва, когато не казва истината, е по-голямо от всякога. Освен това, повече или по-малко, получаваш незабавна обратна връзка. Митоманията (разстройство на лъжата), манипулацията и измамата са се превърнали в обичайни елементи на нашето взаимодействие. Независимо дали става дума за създаване на сензационни новини с цел привличане на внимание, изопачаване и погрешно тълкуване на статистики, за да се подкрепят лични убеждения, или за многократна употреба на „бели лъжи“, за да се избегне неудобството, границата между истината и измамата става все по-незабележима.“
Не. Няма неоспорими статистически данни, които да доказват, че всички лъжат. Би било голяма лъжа да твърдим обратното. Остава обаче логично предположение, базирано на личния ми опит с хората. И честно казано, не вярвам, че бихте възразили. Знаем, че това наистина е така. Всички казват някоя лъжа от време на време. Така се поддържа нормалният поток.
Колкото и сурова да звучи тази истина, лъжата е донякъде инстинктивна. Ако си мислите: „Не, аз не лъжа!“, бих ви посъветвал да прочетете още веднъж горните примери. И след това да приемете истината. Разбира се, причините, поради които лъжем, се различават от човек на човек и от ситуация на ситуация. Може да прибягваме до лъжа, за да се защитим, да избегнем конфликт, да впечатлим някого, да опазим тайна или да спечелим социално одобрение, представяйки себе си в по-ласкателна светлина.“