Появата на Османците в края на XIII век създаде нови реалности в византийската държава и изискваше разработването на по-обща отбранителна стратегия.

За кратко време първоначалните нападатели се установиха трайно в региона и, след като увеличиха още повече армията си поради успехите си, започнаха систематично да завладяват важни византийски градове.

Когато се случи и османската експанзия на Балканския полуостров през второто полувреме на XIV век, Константинопол изглеждаше изолиран от останалия свят, намирайки се в османска обсада. Опитите за неговото завладяване вече бяха въпрос на време.

В изследването се разглеждат сравнително основните нападателни инициативи на Османците срещу византийската столица, за да се покажат решаващите фактори, довели до падането на Константинопол през май 1453 година.

Особено се представя напредването на Османците в региона на Мала Азия и тактиката, която следваха на бойното поле, както срещу византийските военни части, така и срещу укрепените градски стени. Записват се числовите данни за участващите страни, наличните военни средства и се анализира военната тактика, която в отделните случаи прилагаха обсадителите и обсадените.

Доказват се последиците от войната, която като социално явление имаше пряко въздействие не само върху защитниците, но и върху цивилното население на Константинопол поради липсата на храна, недостига на хора и страха от завладяване от чуждоверния враг.