Айла Краун видя мъжа, когото обичаше, да изчезва, докато светът се сриваше. Другият мъж, когото обичаше, сграбчи ръката ѝ с напразната надежда да се задържи за една мечта, преди да се събуди. Стомахът ѝ се сви; ушите ѝ звънтяха... Звуците от мечове, които се удряха един в друг, и виковете на дрековете отстъпиха място на тишината. „Вкъщи си“, каза Грим, с гласа си пречупен от облекчение; и после Айла се озова на познатото място върху гърдите му, с бузата си под сърцето му. Инстинктът ѝ беше да вдиша аромата му, да го задържи близо до себе си. Вкъщи. Нещо дълбоко в нея се разплете. Нещо друго се сви. Тя се отдръпна от прегръдката му. Погледна надолу. Бронята и ръцете ѝ бяха покрити с кръв. Устните ѝ имаха вкус на сол – пот и сълзи от битката. Тя си помисли за всичко, което беше направила... всичко, което беше... Искаше да избяга. Искаше да тича по тези коридори, както беше направила първия път, когато се бяха срещнали, искаше да се върне в Лайтларк, обратно в прегръдките на Оро... Но имаше причина да е тук. Айла трябваше да убие или Оро, или Грим, според пророчицата. Така беше писано.

Сега, знаейки какво беше направила в миналото, всички хора, които беше убила... тя не вярваше на себе си, че няма да нарани краля на Санлинг. Грим се приближи бавно, колебливо. Гласът му беше нежен. „Сърце мое.“ Той ѝ подаде отново ръката си, с кокалчета одраскани и покрити както с неговата, така и с кръвта на Оро. Сърце мое. Нейното беше разделено на две. Едната част го искаше повече от всичко друго – помнеше. Другата искаше да го прободе в гърдите отново. Тя хвана ръката му. Широките рамене на Грим се отпуснаха от облекчение, докато тя не каза: „Заведи ме там.“ Той знаеше какво има предвид. Колкото и да искаше да го мрази, колкото и да си пожелаваше омразата ѝ към него да остане, да пусне корени в костите ѝ и да покрие всичко като тревите в един занемарен двор, той я познаваше. Наистина я познаваше.